Хвърчило, детско – на рогата си го нося
Все още драпам, на живота по баира
и нося в джобчето щурец, а вън е зима.
Инатът ми, рога запънал – не умира,
ни студ усеща, ни заплаха невидѝма.
Привикнах вече май със стръмните наклони -
поне чакълени са – дъжд не ги разкаля.
Щом лед скове, тогава нося си найлон и,
детето в мен по фалшът хорски се пързаля.
Понякога залитам – стъпила накриво
и падна ли – клюкари грачат любопитно.
Все в нечий присмех се рогата ми забиват.
Върхът е дом за луди... И чифтокопитни.
Дали ще оцелея? – не е днес въпроса,
От маските – спасявам се, съвсем изкусно.
Хвърчило, детско – на рогата си го нося.
И щом си тръгна... Нека вятърът го пусне.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
