И ангелите някога осакатяват от обичане
Мама казваше,
че съм ангелът,
който сутрин се ражда,
а вечер
умира в очите й...
вечерна съм
и все още имам крилете си.
До разкъсване се вплитам.
Болезнено потребна съм на зимата.
Откри ме в до поискване,
а дори не бях написана.
И ангелите някога осакатяват
от обичане.
Любовта ми днес не стига.
(и за половина)
Ухаеш ми на вдишване.
Сестра ми беше първата,
която ме позна -
белязана съм в рима.
И после ги отряза -
косите, златноструийните.
Не достигам до достатъчност
и те сами откъсват себе си
предкоренно.
А майка ми се влива
вечерно тиха във следите ми,
порязани
очите й умират,
а аз преливам по страните й.
Луната ме боде отвътре:
- Закъсняваш!
Ще обичам ли... (по)някога ? (истински)
Истински
са само утрините,
които си приличат
по празнотата и
леглата им.
"Здравей!
Оставих ти кафе (аз, себе си)
Благодаря за
снощи (утре... вчера).
Номерът ми е..." -
бележки,
в които на утрешното "Не"
джобовете преливат.
А люлките във парка
в очите ми разливат
вярата във Господ.
Ореолът ми, подарък
е от брат му.
Да зная как боли,
защото просто трябва.
Милостиво припознавам се
в чертите на децата му.
Плесницата е точката
преди едно поредно "вчера".
Вчера...
Гирляндни улици,
кофеинова прозявка
и както винаги - едно такси,
което ужасно закъснява.
Протаквам
(смъртта)
да отворя чадъра си -
вали отляво.
Прегръщам дрехите
по-силно от любовници,
защото имам ги,
а тях просто притежавам.
(символично)
Свивам се до сливане.
Няма ме.
(в утрешния указател)
Сърцето ми днес спря да бие
на събуждане.
И всичко е във крачки,
големи водки,
отдаване,
преглъщане
и криле, които ти са бивши
- някъде -
студено е,
но тя ме иска повече от всякога.
(зимата, черната)
И топлината ми силно синя е.
И ангелите някога осакатяват от обичане.
Ще умра ли... дообичана?
Люлките проскърцват.
Бездетно е.
Небето във мастилено преписва се.
Мислите прегракват.
Приглушено е.
Късно е. Рано е.
Прегръщам с очите си
вятъра.
Валяло е.
Просто поръчай такси...
И не питай, защо ми е празно отляво.
© Киара All rights reserved.
