И до днес няма дом...
Той си нямаше дом.
Беше невероятно богат.
Детски гласчета го сричаха в думичка "мама".
В дните на робството
беше невидим ковач
и ковеше гласа на баташката дръзка камбана.
Той си нямаше дом.
Имаше седем крила.
С Вяра, с Надежда, с Любов към небето летеше.
Бе въздържано-строг,
справедлив и суров,
и твърдото българско слово с разумност градеше.
Той бе много богат...
През дима на свещта
Паисий "История славяно-българска" с него написа.
Той си нямаше дом.
Имаше само крила,
в песен родопска през космоса чужд да лети е орисан.
Той си нямаше дом,
а пък беше безумно богат.
Но защо ли го пратиха да събира боклуци от кофите.
Да оглежда витрините
като френски Гаврош.
Да се търси сред толкова мръсни и дрипави просяци.
Да, той нямаше дом,
нищо, че беше богат
и с огризки го хранеха с пръсти кални, грабливи и криви.
Куртоазно-артритни,
те не месеха хляб.
Месеха кални блюда с бела-дона, пелин и коприва.
Той си нямаше дом,
нищо че беше роден зарад Бог.
Но през зèници дяволски свойта сянка видя да прозира.
Вместо с миро свещено,
го помазаха с гнус и със пот.
В своя извор видя гениТалната слуз да извира...
Той е много богат.
И до днес няма дом...
Затова и грабливи очи го примамват за лъст и за похот...
Все така е суров,
все е Божият плод
и все още се крият в него сили за ангелски поход...
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
