И никой не сядаше до мен...

Това странно чувство ме преследва навсякъде...

и никой не сяда до мен в автобуса.

Защото то е до мен...

като призрак, впил нокти в кожата ми 

се влачи след мен...

и в тъмните улички ме спъва и падам,

и ме кара да спирам да мисля,

кара ме да се предавам,

когато не трябва,

и да съм лоша, 

когато не искам...

Това странно чувство дълбае душата ми,

иска ми се да запълня дупката

с камъни, с пясък, а може би с теб.

Винаги едно парченце липсва...

Искам да се извися!

И да сънувам звезди и небе,

и синьо- зелена луна...

вместо кошмари, в които се давя.

Усещам, че нещо към мрака вървя,

а колко ми струва да се обърна,

топла усмивка от твоя страна 

и рамо, на което да утихна...