Като надгробен камък тъжни, тежки,
баладите вълнуват, до сълзи.
Самотен лъч по рамото пълзи
и совите проплакват. По човешки.
И тази нощ студени и сами са,
звездите. Затова са и звезди,
тъга потайна моят стих бразди.
Безсмислено. Кой казал, кой написал,
е все едно. И винаги се мръква.
Часовникът заспива там, към пет
и моли се безсънният поет,
на грешен бог и в еретична църква...