И все по-скъпа ми е таз...
(по Р. Бърнс, "Девойката, която ми постла легло")
- - -
По пътя ме застигна мрак,
а газех в лепкава, ужасна кал.
Едва измъквах крак след крак
и за галошите ми беше жал!
За щастие наблизо тук,
видях да трепка светлина.
Почуках леко: чук-чук-чук!
Обади се една жена.
Помолих плахо за приют,
за да прекарам тук нощта.
Огледа ме – пиян ли?... луд?...
Все пак отвори ми врата.
Благодарих й със поклон,
галошите оставих вън.
И благослових го този дом -
предчувствах вече сладък сън.
Попитах тихо с две слова:
Ще може ли едно винò?
Тя кимна бързо със глава –
разбира се!... Защо едно?!...
Отвори стария бюфет,
бутилчица намери там.
И сложи я пред нас отпред -
на масата от дъхав чам.
И вдигнах аз, разчувстван, тост,
за непознатата жена!
За здравето на своя гост,
да пие тя пък пожела.
От тост на тост – дойде зора,
изчезна мракът най-подир.
Да бъда буден тя се постара...
А виното бе еликсир!...
Дъждът отдавна спрял бе вън...
Докосна ме едва с ръка:
„Макар, че време е за сън,
нима ще легнеш сам, така?”
„Е, как ще легна? – промълвùх –
Не се е случвало до днес!...
От винцето ми остави,
че в мен извика интерес!...”
Учудено примигна тя
и пожела ми сладък сън.
Затвори пътната врата
и май разчувства се отвън...
Когато се събудих аз,
отиваше си този ден,
и идваше пак нощен час.
Горчеше нещо вътре в мен...
Във стаята седеше тя
в ръка с единия галош -
почистваше го от калта...
Намразих се! Какъв съм лош!...
Погалих русата коса,
погледнах я с добри очи...
Извади винце начасà:
„Пийни!... И по-добре мълчи!...”
Години вече оттогаз...
Отдавна спим в едно легло.
И все по-скъпа ми е таз,
която ми наля винò!
© Роберт All rights reserved.
