След всемирния зной,

след праха в здрачината,

след лъжовния вой,

който кърти душата,

след безумния порив на сърцето да спре

и земя отвратена от потоп с дъждове,

стигаш своето дъно

в точката без поврат.

Със сломеното „утре“

и със днешния ад.

Иде ти да се гръмнеш в кръстопът без небе,

но е писано друго и дори да не щеш,

ембрион си отново

във корема на мрака.

Изтърсак си, но чуваш

как те ражда земята.

Пак прохождаш и ближеш от стената варта.

Пак вървиш и се удряш, и надигаш глава…

Свиква се – да живееш.

Трудно е да умреш,

да си скръстиш ръцете

под разкапана свещ.

И надяваш каиша, и запъваш със крак,

със пети в плитчините като волжски бурлак*.

Всяка стъпка – урок е.

Всяка крачка боли.

Време е да нагазиш

в по-дълбоки води!

©Маргарита Мартинова

-------------------------------------------------------

* Колкото към по-дълбоки води теглели плавателния съд бурлаците край Волга, толкова по-леко им ставало…

-------------------------------------------------------

* Колкото към по-дълбоки води теглели плавателния съд бурлаците край Волга, толкова по-леко им ставало…