И зрима, и незрима си
Небето заваля … и беше есен –
в душата ми потоци дъжд се стичат.
Сезон на сочността, аз те обичам,
макар да не огласяш с птича песен.
А слънцето, небрежно-мързеливо,
тъй ниско все върви към хоризонта.
Отваря се една магична порта,
там есенната сладост се излива.
Но твоите богатства са незрими
и зрими са … навярно за малцина.
Нима ще чакам аз една година,
че да те зърна в краските любими?
Оставам: храст, докрай обрулен вече,
ще устоя на идващата зима,
защото зная пак, че ще те има –
жадуван сън на сбъдване обречен!
© Данаил Таков All rights reserved.
The work is a contestant:
Поздрави!
