Бавно тръгва фериботът,

             откъсва се от гръцките скали,

             като дихание човешко...

             На него български жени,

             последен поглед хвърлят на брега.

             Навели мълчаливо те глави,

             подреждат свойте чанти,

             а в тях – шише вода

             и сандвичи за девет дни...

             Отиват надалече, на гурбет.

             По чужди къщи да прислугват,

             за лев и два... В немилост, гнет!

            За своите деца и близки! Светици!

            Оставят дом и роден край.

            Прокудени от пуста немотия,

            вървят натам събрали куп сълзѝци...

            А те премрежват им очите,

            гърлата нещо стиска!

            Сърцата все туптят, не спират,

            ръцете място не намират!

            Разсича корабът гръдта,

            на средиземното, на чуждото море.

            Настава нощ, навсякъде вода.

            Бумти моторът тежко, монотонно

            отмерва сякаш времето назад.

           Закапва дъжд. Небето плаче...

           Плачи, Небе, за тази орисия!

           Плачи, за наш'те майки и жени!

           Плачи, за разпилените съдби!

           Плачи, за всички нас, плачи!