Не мога да пиша. Нито да дишам нормално.
Сърцето ми спира в средата и гълта кръвта си.
Дали да се случи? С живота отново е късно,
разкъсани в слънце зеят тъмните рани.
Невидимо дишам. Чертае въпроси за смисъл
дъхът по сърцето уханно, приятно безгласно.
Злото е в мен или може би тази отпадналост
опитва да влее в душата нещо отминало...
Думите липсват. Сърцето е черно и светло,
тревожно пред мрака, сред хора и погледи
цветни, избрани за двама преди да проходим.
След тънкия допир аз вече си нямам вселена.