Има хора с толкова светлина вътре.
С онова меко сияние, което топли без да те изгаря.
Но нямат нито един прозорец, 
за да може да се види отвън.
Остават все така незабележими 
покрай всеобщия блясък и излъскани външности,
все така неприближаеми и тъмни.
Само очите им светят. 
Затова ги откриваш нощем. Само ако имаш смелостта да ги погледнеш.
Обичат самотата, но не изглеждат никак самотни. Не са. 
Знаят, че не е едно и също нещо.
Като на добри наблюдатели, 
усмивката им винаги е разбираща. И подканяща.
За какво? Може би да надникнеш в тях. Чрез погледа.
Ще забележиш, че не се свиват в ъгъла.
Знаят, че е невъзможно да изоставиш, скриеш и забравиш нещо или някой на място,
където може само да събере сила. 
Не го и правят.
Самите ъгли вътре в тях доброволно се оставят на показ да бъдат осветени, 
доволни че не трябва да крият
истинската си същност - 
кръстопът на носещи основите (стени).
Уважено това им свойство, не познават тъмнината. 

Има хора с толкова светлина вътре.
Нямат прозорци да те заслепят.
Но те учат да виждаш.