Из друмищата дълги на всемира
ИЗ ДРУМИЩАТА ДЪЛГИ НА ВСЕМИРА
Понякога ми става страшно,
запитам ли се за какво
съм била пътищата прашни
към слънчевото зарево,
а то – с жълтъка си помътен,
стоварва денка на деня,
и аз нататъка помъквам
три тежки бали с тишина.
Къде ги нося, за кого ли
и полза има ли от тях?
Не се научих да се моля,
обърквам се какво е грях.
И срещна ли човек пред мене,
обърнат гърбом към света,
усещам, че с криле ранени
едва ли някой би летял.
Да бих могла да го прегърна.
и с него миг да помълчим,
и с обичта си – хлебно зърно,
товара си да поделим,
ще повървим – и непознати,
не спрем ли на раздѐлен път,
ще знам, че Бог ни е изпратил
хор ангели – над нас да бдят.
© Валентина Йотова All rights reserved.
