Бавно... като никнещо растение,
разхождаш погледи по мене...
Усещам те, не знаеш колко твърдост
сега ми трябва, да не те погледна
във отговор;
(очите ми са тъй издайни)!
Наместо туй пристъпвам мислено
и сепарето някак опустява,
(не ме оглеждаш ти единствено,
за кратичко те наблюдавах,
"изпускайки" късметчето си на земята,
но, Господи, с каква наслада
изпълних сетивата си!)
а ти си седнал с гръб и искам
наелектризираното вече мое тяло
до тялото ти да допра.
Не предполагаш (може би),
че ми харесва да склоня глава
до твоята и плъзгайки ръце
върху гърдите ти, да стана стон.
Не се обръщай! Нека те почувствам!
Да вдъхна кожата ти
с аромат на мускус, който ме влудява!
Та ти си скулптура от плът и кръв!
Дали съзнавам, че пръстите ми
описват по ръба на чашата желание
и дълго пазен флирт?
Едва ли...
Наясно си, че негодувам "Спри
да ме пронизваш!",
въпреки дискретността ти,
тъй както съм наясно,
че "почнатото" в сепарето
ще има запомнящо се продължение
... далеч от кафенето...