ИЗГОНИ ГИ, БОЖЕ!
Изгони свещениците си от храма!
Грешниците във раса не опрощавай!
Вярата им в тебе, Боже, е измама!
Ти не си за продан! Прошка им не давай!
Не забравяй как пропускаха отбрани,
а недъгавите чакаха пред прага.
Как жените им в тържествени премяни
първи вземаха, каквото се полага.
Презвитерите дали ще са щастливи,
че с предимство са покланяха пред кръста?
А памукът свят направи ли ги живи?
Вярата им тебе стана ли по-тлъста?
Водеха дечица (уж да ги пропуснат!),
а хиенно шмугваха се из тълпата.
И неистински, лица за теб да лъснат.
Боже, колко е прозрачна суетата!
Ти прости им вместо мене! Аз не мога.
Вярата личи на всички по сърцата.
Ти прощаваш! Ти обичаш! Ти си Бога!
Аз съм грешна! Но те нося във душата!
Отсъди на всекиму според делата.
А греховните им помисли?... Прости ги.
Превърни във прошка вярата ми сляпа!
Пощади ги от гнева си! Пак спаси ги!
17.07.2007 г.
Дарина Дечева
П.П. Това стихотворение е нередактиран израз на болката, която изпитах при поклонението си пред частиците от Божия кръст в храма „Св.Марина" в гр. Пловдив. Писах го във влака на път за вкъщи и го пускам в суров вид, защото е плод на истинската ми емоция тогава. Отнася се за определена група, не обобщава съсловието. Отношението ми към повечето свещеници в българските храмове е почтително и винаги ще си остане такова.
Стихотворението не претендира за уникалност и съм наясно, че не е с висока художествена стойност. То е просто един израз на чувства.
Вечерта след посрещането на кръста станах свидетел на покъртителна и грозна картина. Свещеници вкарваха в храма през страничните входове съпруги, близки и прочие видимо здрави хора. За съжаление те смятаха, че това е в реда на нещата, а в същото време пред централната врата чинно чакаха реда си болни, стари хора, дечица.
Добре, че имаше милостиви пазители на реда, които допускаха и някои изключения за такива чакащи. Обикновените миряни обаче стояха, стиснали вярата и свещици в ръцете си, докато шепичка презвитери тайно се радваха, че са успели да се доберат без чакане до светинята. Аз не влязох в храма тогава. Тръгнах си изнервена, разгневена, унизена и разплакана от него. Явно Господ не ме искаше такава онази вечер. И не ме допусна до себе си.
На другия ден стоях три часа на 36 градусовата жега в Пловдив, на огромна опашка, виеща се почти по цялата улица при строг ред и дисциплина. Заедно със стотици миряни, подаващи си един на друг студена вода и кърпички за освежаване.
Влязох през централната врата, не отстрани. Целунах частиците, носещи страданието на Господ. И спах спокойно!
Не знам как са спали някои свещеници и презвитерите им. Надявам се - не като мен.
© Дарина Дечева All rights reserved.
