Изгрев
Слънцето погали заснежени върхове,
глава си сънен ден надигна,
страховити, исполински ридове,
нижеха се докъдето поглед стига.
А нощта от другата страна,
пълзеше, слизаше по склона,
спираше, помахваше с ръка,
потъваше в гората, вземайки си сбогом.
Животът запъхтян за миг се спря,
заслепен от тази живописна гледка,
а утринната свежест, красота,
затваряха го сякаш в клетка.
Северняк от ъгъла просвири,
раздвижи пушек от настръхнали комини,
разхвърля с шепи белите баири,
и да посрещне утрото замина.
А играта му събуди всички,
и хукна пак, живота се забърза,
настъпваше денят със глъчка,
а аз още гледах върхове през сълзи.
Дали от северняка бяха в миг наболи,
или в очите се таяха от възхита,
че там, пред върхове небе проболи,
от красотата българска отпивах.
Причината за това стихотворение е едноименната снимка /в раздел фотографии/ и спомена от този миг.
© Деян Димитров All rights reserved.
. Някакси казваш нещата по начин, който ми е много близък и осезаем. А с този стих докосна душата ми. Благодаря ти 
