Изгубеният век
ИЗГУБЕНИЯТ ВЕК
След всяка буря да възкръсвам
понякога е много трудно.
Едва-едва стоя на пръсти
и има риск да се катурна –
по сипея ронлив и хлъзгав,
надолу в нищото мъгливо.
Оттук все някога ще тръгна –
но нека е поне красиво.
Как всеки в мислите си зъзне –
оголен – като коренище?
И никому не е омръзнал
дъхът на празното огнище?
Нагледах се на много смърти –
и вече иде ми да вия.
Защо не знаем де е пътят,
готови сме да се избием.
За пет пари и седем гроша
човекът, космоса разкъртил,
продава суета и пошлост,
от алчност чупи трети кътник.
Аз всяка нощ сънувам пролет,
но будя се от адска жажда –
кому е нужна тази болест,
която всинца ни изяжда?
© Валентина Йотова All rights reserved.
