Изпивах всеки миг
Вървях по пътя си от години,
по педя го превземах всеки ден
през стръмнини и през долини
и ти вървеше винаги до мен.
Захласната в пейзажите отпред
сред ниви и поляни тучни,
в тази омая като пътник клет
изпивах всеки миг и случка
Потъвах в очите ти, като сълза
на земята от вятъра обрулена
и носех в душата любовта
на сигурно в гънките й сгушена...
Но пътят пред мене се скъсява
и нахлува в душата тишина,
а сърцето, клетото, остава
самотен пътник през света!
© Миночка Митева All rights reserved.
