Изповед
В тягостно мълчание и тишина
смирена очи към теб повдигам,
аз, Небе, разбирам, че е така,
ти даваш ми и радост, и вериги.
Когато бяга от очите ми съня,
в умиление с тебе разговарям,
съзерцавам те през ярките звезди,
душата и сърцето си отварям.
О, Небе! Велико и могъщо си,
а аз като светулчица се рея,
летя над черни пропасти, беди,
молитва нощем тихичко си пея.
Моля те, прости ми светлинката,
тя гасне в душата ми, тежи,
в среднощен час, в самотата,
потребност ми са твоите лъчи.
Без думи в тишината нощна
споделяхме си с тебе от сърце,
че бяхме истински, се вижда
от сълзите по моето лице…
© Миночка Митева All rights reserved.
