Изповед пред свещеник без расо
Като псувня през плет стихът ми гръмна,
разпердушинил евтината слава.
Аз утре сутрин трезвен ще осъмна,
но ти, глупако, глупав си оставаш!
Една жена ще наругая грубо
и стар приятел гръб ще ми обърне.
Тук цял живот посоките си губех
и няма никой ресто да ми върне.
От триста съвести е днес по-бяла,
брадата ми, подстригана небрежно.
Каквото е в душата ми боляло –
любимата лекуваше със нежност.
С една звезда небето ми порасна,
преди да разбера какво е радост.
На възел вързах думите без гласни
и мъката ми лумна като клада.
Сред драки и коприва – цъфнал лотос,
не чакам вече нищо да се случи
и аз живея с мъртвите, защото,
на живите езика не научих.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
