Изпращане
По склоновете стръмни на деня
се спускаше безименен скитáлец.
Животът му – сурова планина,
поглъщаше угасващия залез.
И като в стар, почти забравен филм,
пред погледа му всеки миг премина –
рисуваше цигареният дим
годините – картина след картина.
Приседна уморен на камък бял,
виденията с поглед да изпрати.
Пълзи студът през дрипавия шал –
навярно, дял последен от съдбата.
Отново е момчето в леден дом,
отново е наивникът, глупакът...
Мечтите в изтърбушен, сляп вагон
качиха се... и бавно тръгна влакът.
Но пътят има край. И свършва тук.
Отпусна се в прегръдките на мрака.
Привикнал с всичко, тръгна си без звук,
а камъкът сълзите му изплака.
© Вики All rights reserved.
