Ж Е Н А Т А
Жената вървеше сама.
Косите и смесваха слънце и облаци.
В очите и кратките дни
и протяжните нощи се сливаха.
Гърдите и палеха светли огньове
във мъжките погледи жадни.
Краката и дълги чертаеха пеперудени скици
върху горещата плът на асфалта.
Около нея светът се задъхваше,
кашляше, стенеше и проклинаше
нейното безмоторно летене през времето.
А тя, в изнемога,
като Йо от античния мит Прометеев,
безмилостно жилена от хули и присмех,
размахваше ръце като мечове.
И нищо. И никой. И никъде -
бяха за нея цел и посока.
Просто вървеше сама.
Внезапно се спря.
Нощта я обгърна.
А после - пръстта я прегърна.
© Цонка Людмилова All rights reserved.
