Жена съм и си ми отива
Жена съм и си ми отива,
усмихнато да плача с глас.
Да съм копринено бодлива,
различна – в профил и анфас.
След мен изгарят негатива,
жена съм и си ми отива.
Потоп световен съм и суша,
след мен – градина или трън,
понякога на длан се гуша,
вилнея с бурята навън...
Замлъква вятърът заслушан...
Потоп световен съм и суша.
И искрена, и многолица –
на дивото в човека зов.
Сребриста сянка на вълчица,
агнец – за жертване готов.
И искрена, и многолица,
и харпия, и райска птица.
Любов през всичките сезони,
през лятото съм бяла смърт.
От цели векове, еони,
опитват да ме разберат...
Любов през всичките сезони,
за който времето догони...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
