Житейският финал
Тук, от нашенските бури, екна вик на великан.
Чух, че всички са го чули, и потънах разпилян.
Аз дали да пиша прози в стовековния Багдад,
или да летя без пози от рида̀ на Арарат[1]?
Не успяха да положат след куршума си темѐл[2],
че в приятели е ножът! – всеки знае без предел.
Инжектирайте венозно на човека добрина!
Инсталирайте помпозност в есенната сушина̀!
С абокат за празнотата се разхожда бос човек,
част от списъка с познати – писък остър в кръг от лед.
Виждаме къде живеем и се губим сред калта,
и душите ни се смеят. Що за гръм ни сполетя?
На небето пепеляво се навъси цял рояк –
погледни сега наляво към поредния глупак.
Прецени това ли искаш да оставиш на деца –
и гони морала светъл по бодливата земя.
Заболи ли те – извикай, нека птиците се спрат!
От вълшебния ти ритъм нов живот да изплетат:
и от книгите с уроци да се вее бял воал.
Той, човекът, е порочен и в житейския финал.
[1] Най-високият връх в днешна Турция – 5165 м.
[2] Основа.
© Димитър Драганов All rights reserved.
