ЖИВА
МИНАВАМ ПРЕЗ ЗЕЛЕНОТО НА ПАМЕТТА,
възпято от нахлуващите влакове,
за да изпия виното на есента,
която спира дъх в прихлупено очакване.
И... натежавам като грозд,
земята ме притегля в гънки меки -
да чуя реквиема прост -
притихнала, в трева, пътека.
Растат в ръцете ми листа,
проболи длани, ден и мисъл.
Отронват се безкрайните зърна
на житото, за хляб орисано.
В очите ми пониква светлина
за изгрев и за залез избуяла,
и се събират есенни ята
от ненадейно свечеряване.
Но пада звездна пелена,
попива всички разстояния.
В очите ми се гмурва вечерта
под топъл дъжд-сияние.
В гърдите ненадейна дума
гнездо от радости си свива.
Приглъхва есенната шума -
да разбера - ЗЕМЯТА В МЕН Е ЖИВА.
© Лилия Ресенска All rights reserved.
