Кадър от филм
Пуста гара. Стар перон.
Пристига здрач.
А лампа скърцаща и разлюляна
разхвърля бледа светлина
току наляво...,
после и надясно...
Самотен силует на мъж
с повдигната яка на старо пардесю
и сив каскет протрит и прашен.
Навярно чака влак.
Протяжно бавно и безсмислено
пробягва приглушена светлина по тоз каскет.
И после пак изчезва,
за да се завърне след секунда-две –
отново, и отново, и отново...,
като един безкрай.
Картина неподвижна от филм забравен безвъзвратно.
Но изведнъж достига тътен -
изпърво приглушен и тих.
А после миг след миг гръмовният му глас
втреперва въздуха,
а ужасена тишината бяга да се скрие.
Това ли е очакваният влак?
Ще спре ли той на таз забравена от бога гара?
Дали ще скочи в него този мъж
застинал в напрежение
от чакане
на истински живот и смисъл?
Разтърсвайки света заспал във тази гара,
грохотно сиво,
надменно,
безразлично,
дори и малко арогантно,
прелита край лампата нищожна и уплашена
огромното туловище на този звяр метален -
и тръпнещ,
и горещ,
и силен.
Прелитат със скоростта на мисъл
низ от кадри на милион животи,
наврени там - зад стъклени прозорци,
които всъщност са екрани.
А бледите им зрители двамина –
един самотен мъж с каскет и тази стара лампа,
застинали са,
вкаменени
и смалени
пред гордия парад на пищната вселена необятна.
И после бавно тишината се завръща –
дошла отнейде неочаквано
след вятъра завихрен от машината.
И този път не спря.
И този път забравен е човекът.
А там – в един от многото екрани
стоеше тя –
момичето,
което
той нивга не целуна.
© Вънотрая All rights reserved.
!