Отпивам поредна глътка отчаяние,

в цигарен дим прикриват се сълзите ми.

Едва ли за тебе нещо значи моето страдание,

а болката е вплетена дори в косите ми!

Косите ми, които за тебе бяха

по-нежни и любими от коприна!

Които по-силно от звездите грeeха,

които не си докосвал от година.

Да не би да ми намрази и очите,

в които се оглеждаше с копнеж?

За които всеки ден на Бог се молеше,

стискайки в ръцете свещ!

Истината е, че ме прие за даденост!

И в този миг ти толкова сгреши.

Кой те накара да повярваш, че ти си този,

който какво да прави с любовта ми може да реши?

И ето пак готов си любовта ми да заложиш,

на сълзи и самота обричаш ме!

Едва ли нещо повече можеш да предложиш!

И как да вярвам, че обичаш ме?