Как искам
която във душата ми се рови.
И никога да няма - как и колко,
когато пак със себе си говоря.
И нямо да преглъщам суетата,
навътре, надълбоко да я скрия.
А после мълчаливо да се будя,
след мрачните и глупави безсилия.
Как искам да заплача, да не спирам...
И тихо да се сгуша във гърдите ти.
Безмълвно да повтарям, че обичам.
И бавно да умирам... във очите ти.
Да чувам всяка галеща въздишка,
стопяваща леда от бяла снежност.
Да вкусвам с устни твоята усмивка,
топящите се захарчета нежност.
Положила глава на твойто рамо,
най-сладкия си сън да изсънувам.
И както съм дошла - да си отида,
с поредното си Аз... да се сбогувам.
© Кремена Стоева All rights reserved.