Как приличам на теб!
Помниш ли как заедно се взирахме в Луната?
Как приказки ми чете за брата и ламята?
А после хващаше ме нежно за ръка
и политахме към ярката звезда.
Всяка моя болка беше кичур бял.
Ти все ме учеше на доблест и морал.
Радостите слагаха на твоето лице
бръчка подир бръчка - паякът живот плете.
Питката, която с толкова любов омеси,
със мед и благост тихо ми поднесе,
как палавите рани привързваше умело,
с компреси от сълзи поръси мойто чело.
Веднъж пък тайно раклата отвори
и споменът ти тихо заговори
за времето, когато си била момиче,
със здравец и шибой закичила косите
и заклинаше ме, както теб и аз,
другар да си намеря в странен нощен час.
Чевръстите ти пръсти и сините очи
над моя чеиз невестин бдяха до зори.
В деня, когато си заминах, тихо плака,
мечтаеше и мене да дари съдбата
със слънчев път и хиляди неща красиви.
Благодаря за всичко, бабо, и... прости ми!!!
© Даниела Атанасова All rights reserved.
