Как се издигаха, Боже
Как се издигаха, Боже, и все по-нагоре:
великолепни,
красиви -
недостижими!
А ние - в земята:
полу заровени,
привидно цели -
мълчахме и страдахме.
И светло им беше, и може би - леко,
окови и навици бяха оставили,
на нас - оцелелите, техните братя,
да помним и пазим душите им бели.
А после и гълъби долетяха,
отнякъде,
следяхме ги с погледи -
как отлитаха бавно,
докато да виждаме можехме.
Накрая разбрахме, че нас ни е нямало.
А те са живели - красиви и истинни.
© Петър Димитров All rights reserved.
