Каква съм жалка просякиня
В мен изригват нощните вулкани,
над покоя ми спящ, древни крале,
без корони. Свистят урагани,
някой душата ми с „обич” краде.
Спестете ми трохите си от съжаление.
Благодаря Ви, но не беше нужно!
Със тях съм повече отчаяно падение,
сърце изплакано и в болката безумно.
Спестете ми помията на гнусните,
обезверени, мътни и нещастни думи.
Спестете ми нападките, съветите.
Махнете се от мен, безумци „мили”.
Въжето ми оплетохте от милосърдие.
Кому е нужна тази милостиня?
И камъните по главата ми разбиват се.
(Каква съм жалка просякиня.)
© Николина Милева All rights reserved.
