Какво пък толкова...
Последни облаци се трупат
над мойта сребърна глава.
Студените ми стъпки хрупат
по сняг, посипан над трева.
Студено и мъгливо време.
И натежава моят гръб.
Живял живота си на стреме,
намирам се сега на ръб.
И този ръб е ръб последен
между живота и смъртта.
Нататък пътя не е среден,
а път на гордост, на честа.
Единствен път и то - последен.
И път на силните по дух.
По него ще си тръгна бледен,
защото песен аз дочух...
И тази песен е за мене -
за моя свършен земен път.
А попа расо ще надене
да ме изпрати тъй - без съд.
Какво пък толкова е страшно?
Какво се случва в този пик?
Живял във времето си прашно,
напускам го във този миг.
© Никола Апостолов All rights reserved.
