Тази нощ Бог подви морен крак над асмата на двора,
изпод нея неволно дочу звън от тежки бокали.
Мълчаливи наздравици вдигаха сипкави хора –
аз надпивах мъжете, в пиянство живот преболяла,
те надплакваха мене в запоя на сива умора.
И нададе ухо все по-ниско Всевишният, дето
наводнени, очите наддаваха с празните чаши.
Само стон се отрони от моите устни проклети
и един от мъжете дълбоко, дълбоко прокашля –
позабравили май, че запеят ли думите, светят.
Зарида и Бащата – с гласа на децата си крехки,
попривел ръст небесен до пищното гроздово виме. ...