В извивката на дългите му мигли
се ражда капчица роса.
Да я достигна?! Мога, но не бива!
В росата няма да пълзя
назад-назад, като Калина,
онази, дето обитава песента,
без припев, без поминък,
с едничкото вълшебство на уста.
С уста се изкушава непознатото,
с безпаметност, с пиянство от любов.
Светът ми – свят на ятото,
си тръгва, щом усети се за път готов.