Като жена!
Да ме беше потърсил в тревата
като мъничка капка роса,
като вопъл разтърсил душата ти
след последния стон на нощта.
Да ме беше потупал по рамото
за дъгата изгряла в съня,
за свещта и за пламъка в ляво,
за пожарите в мен, за честта.
Да ме беше поискал от болката.
Да ме беше измолил без глас
от високото. Колкото толкова.
И от ниското. Колкото аз
съм те търсила в пъти през себе си
и без себе си, в пъти сама
съм зачевала рани и белези,
съм се спъвала в чужда тъма.
Да ме беше разказал на времето
не във минало, тук и сега…
Ако утре заплаче вселената,
знай ще плаче до смърт,
като жена.
© Николина Милева All rights reserved.
