... като неук е
От заранта се щу́ра раздвоен
и кръстът му сдървен не дава мира,
през късна есен що да е, освен
лумбаго, но от туй не се умира.
На облака брадата подкъси,
на вятъра буста́лите закърпи,
разбута слънчо – първороден син,
че времето преместиха, той – кърти.
Подлю́ти си окото с кръгче дим,
не помни: пи ли гинкото билоба,
ще стигне ли без питане до Рим,
плати ли застраховката на гроба,
мобилния дали го зареди,
прогнозата качи ли на фейсбука,
дали му е достатъчен един
модем и GPS... като неук е...
... И хвъ́рли поглед долу – земен рай!
нагоре – ширнал се е друм неведом.
Човече, рече кротко, е, сполай,
че по-напред си... ида, ида, чедо...
© Красимира Чакърова All rights reserved.
; Благодаря, Генек. Забравила съм да пиша за кой става въпрос в стихотворението, Вили 
