От заранта се щу́ра раздвоен
и кръстът му сдървен не дава мира,
през късна есен що да е, освен
лумбаго, но от туй не се умира.
На облака брадата подкъси,
на вятъра буста́лите закърпи,
разбута слънчо – първороден син,
че времето преместиха, той – кърти.
Подлю́ти си окото с кръгче дим,
не помни: пи ли гинкото билоба,
ще стигне ли без питане до Рим,
плати ли застраховката на гроба, ...