Клада
Полудял е капчукът следобед
И ръми и вали тъй набожно
Нали аз вече немога да плача
Облак прикрива луната тревожно.
Залез притихнал отново на запад
Птици замръкват нейде в степта
Няма те! И разкъсана облачност
Ще спусне тъмната нощ самота.
Очи ще притварям с утеха
Ще те търся! В слепота ще се лутам
Ще се скрие моята душа
Винаги с тебе свършва съня!
Пробудена ръцете ти допирам
В кладата на самотата се простирам
Мечтите пия наведнъж
Очаквайки да няма вече дъжд.
Обичам само този мъж!
Нали съм, аз, скитница, луда
Моля се нощем на Бога и Буда
Аз грешница, която тъй обича
Поверието да ме нарича Мъченица!
© Мария Николова All rights reserved.
