Когато друго няма
КОГАТО ДРУГО НЯМА
От ризата си смъртни грехове
не съм препирала с вода мълчана.
С протяжен грак из нощите снове
в съня ми често парцалива врана
Едва ли като праведник живях.
И своя гняв до днес не съм таила.
Барутни погреби, сълза и смях –
аз нищо никога не съм прикрила.
И орис на натирен единак
преследва ме из друми нелогични,
залее ли объркващият зрак
чертата на застиналия праг.
Дали това, че предано обичах
след мен би драснало невидим знак?
© Валентина Йотова All rights reserved.
