Kогато приласкае ни земята
Каква главозамаяност и слава?
Oт думите се рони звезден прах
и смътното предчувствие за крах,
усмивката щастлива замъглява.
Върти се в орбиталната си крива,
планетата и слага под въпрос,
животът – като дъх на птичка прост,
докато мигнал си... И си отива.
Затичани, без дъх след суетата,
широко сме затворили очи
и егото пелиново горчи.
И идва време, смутно и в отплата,
дано спомѐнал някой помълчи,
когато приласкае ни земята.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
