Когато си закърмен с доброта
Душата ѝ прилича на дъга,
над нас изгряла, добрини да прави.
Но често навестява я тъга,
че на земята Господ я забрави.
Прибра без време близките ѝ той,
но в нея не покълна лошотия.
Подмята я животът в студ и зной,
а сякаш с лъч гальовен позлати я.
Кръвта ѝ не размъти вихрен яд,
зениците са ласкаво красиви.
Духът не се предаде и е млад,
годините – неуморимо живи.
Попитах я какъв е този ген
и откъде тя черпи вечно сила?
Не е ли трудно всеки божи ден
добър да си? – Това с кърма съм пила! –
отвърна ми усмивката-дъга,
превърнала лицето ѝ в омая.
– Да ме забрави щеше досега
светът. Но аз от мама още зная,
че силно е човешкото добро,
тъга и зло, дори и мъст надвива.
Душата пълни своето ведро
от всяка среща. Добрини разлива,
но трябва да го прави тя така,
че да запази стореното скрито.
Да не узнае другата ръка,
дори, ако сестра ѝ я попита.
За това стихотворение ми бе присъдена втора награда
в 19-тия Национален конкурс на читалище "Христо Смирненски" -
гр. Златица на тема "Силата на доброто".
© Мария Панайотова All rights reserved.
