Когато си знаеш звездичките
Имаше едно дете навред,
преди, някога отдавна,
винаги играеше отпред
преди, някога отдавна,
под слънце жарко,
под небосвода син,
с личице си ярко,
с живот един.
На окосената морава
играеше си всеки ден,
играеше в забрава
през всеки час блажен.
На окосената морава
пред дома, където
земята се венчава
заедно с небето.
И случи се веднъж,
преди, някога отдавна,
някъде нашир, надлъж,
без точица отправна,
тръгна само дете,
завървя в посока,
не знаейки къде,
в неяснота дълбока.
Сред непознатото, дете вървя,
по трева - от слънце нажежена
и сред слънчогледови поля,
в диря на мечта си, съкровена.
Босо по земята,
далече от дома,
без обуща стъпалата,
до края на света.
Следваше пътеката,
път когато нямаше,
следваше пътеката
и само си думаше.
Изричаше слова
в мелодична песен
и те го следваха
през онази есен.
През онази есен далечна,
преди, някога отдавна,
веднъж, нощ дълговечна
над полята случи се, че падна.
Над земята се надвеси,
веднъж, тази мистична птица,
и тъмни си завеси
спусна тази мрачна жрица.
От часовете десет
на парещия дъх
остана само усет
на вятърния полъх.
А детето си стоеше
под месечина,
но с песен беше
под звезди стотина.
На полята тъмни, пусти,
преди, някога отдавна,
на детските му устни
играеше песен плавна:
„Когато си знаеш звездичките,
и загубиш си ума,
но знаеш си звездичките,
намираш си дома.“
© Йоана Георгиева All rights reserved.
