Когато вали...
Не се изплака туй намръщено небе...
Дъждът не спира и не спира да вали...
Лицето крия с две треперещи ръце,
замръзнало от вятър леден и сълзи.
Нощ тъмна и студена ме затиска...
Без цел и без пътека бродя сам...
В далечината грозно птица писка...
Дали ще стигна някъде? Не знам...
А стигна ли, дали ще ми отвори?
Дали ще иска капка от любов да ми даде?
Или със сто резета ще залости
и ще наднича иззад плътното перде...
Дали сърцето и ще рита до полуда
усетило по стъпките, че тръгвам аз
или пък... храня пак оназ заблуда,
за любовта горяща вътре в нас...
Вървя в нощта през улици и локви...
Обръщам се сегиз-тогиз назад...
Очаквам нейната усмивка в дрехи мокри,
да ме застигне в сянката на този град...
Тогава в страст, любов и миг съдбовен
захвърлили и предразсъдъци и дрехи,
ще се разтвориме в екстаз греховен
с изпиващи до дъно, устни слети.
Ръцете трескаво телата ще обхождат,
за миг ще бъдем само ние на света,
и спомени които утре ще пробождат
ще се залостват в нашите сърца.
Дъждът проливен беше спрял...
В нощта, единствен той до мене беше...
Долавях болка в моята душа...
Сега разбрах, че всъщност... там валеше.
© Иво Хаджиев All rights reserved.
