Родих се както всеки в подножието на планина

и питах мама как се тя нарича,

а тя ми рече: „Житейска съдбина“

 - Оу, а какво е това дет в високото наднича ?

 - Това е сине върхът „Долина“,

    известен със свойта красота .

Нищо повече не я попитах,

реших, че по-объркан няма как да стана,

но този връх сякаш заобичах

и взех да мисля как на него да застана .

До пет все в подножието въртях се .

Чудех се кой черен път да хвана 

и най-после сякаш спрях се .

  - Избирам спорта - казах аз на мама .

Тръгнах по пътеката неравна.

От много стъпки и въргал,

станала бе по- губа, стръмна, хладна,

но там поне за чуждите успехи лесно бих узнал .

Имаше след всеки камък бюст,

възхваляващ нов човек катерил се по нея 

и аз научих техните успехи наизуст,

но не успях 

   да ги повторя 

             и разбрах,

че спорта аз не го умея.

Замислих се тогаз .

Дали пътеката не бе ме веч избрала ,

вместо нея да избирам аз ?

Важно бе какво умение съдбата ми е дала .

След като замислих се какво ми най-отива,

за да знам - посоката да избера,

осъзнах, че май в науката ме бива 

и реших, че тоз път аз ще извървя .

И всичко беше като по учебник.

Избираш само нещо, да речем архитект.

Стараеш се, докарваш си отличния бележник 

и така : училище, университет .

И нататък още по-ясно става.

Започваш кариера,

семейство там някъде се появява...

Но в яснотата май бе мойта бариера. 

И някъде докато вървях,

още приблизително на първата отсечка,

забавих крачка и се спрях -

бе ми писнало от път без пречка...

Из планината някъде съм аз сега.

дори пътека ли е тва не зная 

и води ли изобщо до върха...

Но поне на нея ще стоя до края !