Колко цели сме всъщност?
Колко цели сме всъщност, когато
все се търсим в самотните нощи?
Тихо тичам насън в празнотата
по обрасли поля... с безпосочност.
А нощта едноока ме гледа,
онемяла докрай в тъмнината.
Колко време ще взира във мене
свойто жълто око от луна?
Мойте стъпки не стигат до тебе -
явно крача във кръг през полето...
Колко нощи изгубено време
ще платя, докато те намеря?
...
Аз не вярвам в любов. Просто близост
търсим, тичайки нощем нанякъде.
Търсим просто близначност. И мигове,
през които косим самотата
и натрупваме купчини в тъмното
от узряло до болка споделяне,
от набъбнала лудост - до жълто
в пулса, плевелно никнещ по вените.
Аз не вярвам в любов. Вярвам в тебе.
В мълчаливия вик самота -
недокосван, непитомен, девствен.
Вярвам в обич. Но не в любовта.
...
Колко цели сме всъщност, когато
все се търсим, заровени в нощите,
в пресни купи - косим самотата...
И досущ като нощ, еднооки сме.
И следим с поглед бавно луната.
Може би си личи, че се чакаме,
щом вървим безпосочно нанякъде,
щом жълтеем до лудост сред мрака,
може би си личи, че се търсим...
И сме пълни отвътре със обич,
престояла с години... и с вечности,
и сме пълни догоре... и повече...
И в нощта търсим просто... човечност.
© Инна All rights reserved.
