Когато любовта умре насилена, 
някъде в пространството умира една звезда. 
Между безкрая и нищото. 
Умира, поглъщайки цялата енергия в себе си. 
Всички несбъднати мечти,
неминали срещи, 
нецелунати устни, 
неизказани думи... 
Целият гняв на онова, 
което не е било.
Концентрирано в една точка  

някъде вътре в душата ти. 
Вече не може да изригне, 
да се отдели, 
да се случи. 

Звездата е изчезнала

и на нейно място се появява огромна черна дупка 
с безкрайна маса и гравитация, 
която притегля и поглъща всичко в себе си. 
Мигове 
наситени с цвят, 
спомени, 
желания, 
докосване, 
погледи.... 
В безкрайния водовъртеж на празнотата. 

Казват, че там времето се разтегля до неузнаваемост.

Дали затова тъгата не изчезва? 
Дали затова те има още в мен, 
в една бездна без изходи? 
И усещането за едно неустоимо притегляне към... Нищото. 
Черна съм.
Черен си. 
Няма светлина.
Няма минало.
Няма бъдеще. 
Само един безкраен миг самота, 
който тежи колкото цяла звезда. 
И една вселена, която ражда светлини. 
Само не нашата. 
Тя угасна.
Но вечно ще тежи в нас, за да ни напомня,
че енергията не се губи. 
Както и любовта. 
Дори и времето да изчезне. 
Така ще се имаме. 
На тъмно, притихнали, в безкрая...