Космическо
Когато любовта умре насилена,
някъде в пространството умира една звезда.
Между безкрая и нищото.
Умира, поглъщайки цялата енергия в себе си.
Всички несбъднати мечти,
неминали срещи,
нецелунати устни,
неизказани думи...
Целият гняв на онова,
което не е било.
Концентрирано в една точка
някъде вътре в душата ти.
Вече не може да изригне,
да се отдели,
да се случи.
Звездата е изчезнала
и на нейно място се появява огромна черна дупка
с безкрайна маса и гравитация,
която притегля и поглъща всичко в себе си.
Мигове
наситени с цвят,
спомени,
желания,
докосване,
погледи....
В безкрайния водовъртеж на празнотата.
Казват, че там времето се разтегля до неузнаваемост.
Дали затова тъгата не изчезва?
Дали затова те има още в мен,
в една бездна без изходи?
И усещането за едно неустоимо притегляне към... Нищото.
Черна съм.
Черен си.
Няма светлина.
Няма минало.
Няма бъдеще.
Само един безкраен миг самота,
който тежи колкото цяла звезда.
И една вселена, която ражда светлини.
Само не нашата.
Тя угасна.
Но вечно ще тежи в нас, за да ни напомня,
че енергията не се губи.
Както и любовта.
Дори и времето да изчезне.
Така ще се имаме.
На тъмно, притихнали, в безкрая...
© Деси All rights reserved.
