Красота
Денят бледнее бавно и умира,
отпущат се уморените криле,
пада нощ - нощна пеперуда
свива се и чезне в глухото поле.
И пак сама поглеждам към небето,
в тайнствени сенки то пълзи
и питам аз, а трепне ми сърцето:
защо щастие неродено се гаси?
Нощта топи се, повяват сънни ветрове,
зората своята позлата ръси
с прохладна нежност
над заспалото поле.
Пробудени, зашумяват храстите,
а аз жадувам сладък аромат,
в душата ми, градина прекрасна,
да царува розовият цвят!
Когато съм тъжна и унила,
ще търся пак утринна роса.
Венец от рози да увия,
за вечната богиня - Красота.
© Миночка Митева All rights reserved.
