Покой. Човек остава сам със себе си... Поезията ражда се в тъга.

И, колкото да го отрича, всеки носи своята голяма рана...

Когато болката обвързана е с нечия снага̀,

остава на сърцето да се калѝ, като стомана...

Да стиснеш зъби трудно е. Не невъзможно!

Но затова се иска да преглътнеш Его-то си - мъжество... 

Успееш ли да се зарадваш, виждайки образът на твоите желания щастлив в чужди обятия...

Човече, та ти си наполовина божество! 

Когато бил си, това не означава, че другите не са били

или не могат в последствие да станат... 

Една сълза щом падне от очите, то неизбежно втората ще я догони...

И само спомени след време ни остават...

Сега ще ме обориш... Да! Всеки има блян.

Всеки нашепва нечие име, когато тъгата го обземе...

Не е и няма никога да бъде оправдание, че от болка си пиян, 

както и никога лекарство няма да ти продадат със надпис - време...

Тялото на човека е кафез! 

А, душата в него - птицата, която иска да лети... Защо й са иначе крилата?!

Когато си направил личния синтез, възвишен си... И себе си градиш!  

Защото имената се забравят, но помнят се делата...