Онзи лунен пастир – кочияшът на времето,

си запали цигара от нашият миг в утринта.

Бог си хвърляше зара със калъч във дилемите.

Птици виеха вятъра в пресни от обич гнезда.

Ти накъса цветя от душата ми - спомен за утре.

По пътеки в косите ти малък щурец свири валс.

Щъркелите си кликат със клюн камасутри.

Пейката във смеха ти си сгуши звезда от романс.

Кукувици разменят си нощната стража.

На китара придрънква зората със бременнен стих.

Сви си няма къртица от вяра ревниво багажа.

Сто капчука реки от съмнения с теб доизпих.

Облаците минават над нас – бели ангели,

люляците ревнуват от зимната болка дъжда.

Ти развяваш усмивка - на твоя сън бялото знаме.

На гърдите ти - тучни поляни отглеждам мечта.

И бера самодивляк бял, лайка в чувствата.

И омайниче дето ти сееш със женска ръка.

Кос ме клъвна случайно със твоите устни

И глухарче в очите ни взривът голям разхвърча .