Въпреки двете страни

-

този сребърник,

най-правата гънка

от онази страна,

която открито

докосва съня ми

е чисто и просто

рефлекс

за

обратния коз

от ръкава на Господ,

и един пиедестал,

оглозган олтар,

счупен

в различни  посоки.

Не ми трябва компас,

за да изгубя

понякога себе си...

сред тези четири пръста

и петия,

който

сочи надолу -

към

ъгъла,

където се свиват

витражи с

псалм за поличба

и кръст за възкръсване.

Аз съм навсякъде.

             Най-вече след никъде.

Един трибунал,

проникнал

в корона

с венец

от орисници.

Същия носят вдовиците.

И героите.

И всички безименни.

В обратния Изток

за Запад

е истина...

(числото е цифра)

(време за прошка)

Брошка от нишки

наплита

пагона.

И детството грабва

на възел

луничките.

А въртележката

в парка

отдавна

е спуснала котва

(за възрастни)

с  поглед -

ожулен

в прехапани устни.

Отсреща на пейката,

отсреща,

където

балони

в синджири на люлки

от захарни пръсти

са просто

(не – сложно е)

командно изключени

след Оле - отворете

Очи... Излъжете,

че просто е мускул

сърцето.

И  това свиване

е спазъм с науч(е)но

изтриване.

Паметта ми е пълна

със „спомняй си”

Аз помня...

Гербът изгорял

под краката ми,

без да запаля и нишка.

Без да премисля за връщане,

пътя, обратен

към вкъщи.

И въпреки

нафталина по спомени,

по който

надписвам

своето вчера за днеска,

аз съм гръбнакът

на този п(р)олог,

който  прилича на

п(р)орока,

дето събира морета

за шепа монети.

В тура

разлива петрола

над десетия прешлен

              преди да затвори

в

отлежала бутилка - човечност

симетрична

                  потребност.

Преди сутринта да узрее

с хризантеми в кибритена  клечка.

И Палестина

да

прелисти в себе си

новата Мека...

Но аз не разбирам

(страха)

залога -

щом аз се превъртам

без да потрепвам,

как така  колелото

е камшично озъбено

в ръцете на Господ.

И тази ябълка -

изчовъркана в семе

за сити,

угнива с мисълта

за смокиново минало.

Числото

е скоба...

и е така надълбоко.

Още съм кална

след реброто на Юда.

Във себе си.

                 Грешно е.

Така да приличаш

                   на ада си.

И той да

човърка в душата ти

пета за Ахил,

от рамо,

на което

дори и палачът е плакал.

Защото, така или иначе,

всичко е приказка

с много цитати

и твърде малко измислица.

Затварям очи

и дресирам

клетката в звяра

като  избор на милост

в една

епитафия.

Числото е минус...

Във всяка посока за истина.

Със ризница.

От ниски чемшири кована.

И свещи. За живи.