Сълза  отровна в очите пак блести,

а болката в душата ми крещи

"къде отиде ти, къде от мен се скри"

защо побягна, ела и ме погледни.

Нима не можеш да стоиш пред мен,

нима ще видиш ти спокоен ден,

когато бягаш от това, което си

и не смееш да признаеш грешките си?

Виновна съм и аз сега признавам,

вярвах ти, без да те познавам,

но ти дойде с усмивка на лице

и приятелски подаде ми ръце.

Защо, кажи, от мене ти се скри,

защо така неочаквано ме рани?

Може би, без да искаш, ти

влюби се, а не трябваше, нали?