Къделено небе и... Ани
Не спя. Очите им,
очите ми
прелистват огледално.
От ляво съм.Двусмъртна.
Последен ред.
Нечетно премълчана.
Отвън съм. И ме няма.
От бели прагове
сглобена.
Решетъчна
във сиви рамки.
Сънуваш,
но не спиш.
Протягаш мисъл.
И търсиш,
там,
където
зениците им степенувано
се впиват... и няма краткост.
Изтрий...
Студено е.
Слепея
в чувствата на бреме.
И безразлично сплитам
спомените си
в невремие.
А нея...
Сънувам я.
Сънувам. Ани...
Бяга.
И с пръсти
облаците разпилява.
Къделено е.
А тя памукова
И лятна.
Зайчето ми.
Все нагоре гледа.
Небето.
Каза й, нали...
Спи ми се.
Фотьойлно. Прилегнала
с вкус на малцов
следобед
и последна цигара.
Последна... Последната
бе наполовина.
Разбрах -
недъгът ми е вдишването.
Но не казвай на Бо
(татко...).
Твърде стар е.
И все още
не трябва да знае,
че тази смърт
не е като онези.
Тя е като Септември.
„Героична" и бърза.
А героите -
те не разбраха.
За паметника.
За трънливите хрипове
на вятъра.
За болката.
Те не разбраха децата си.
Запали.
Пуши ми се.
Мъртво ми е
и
... Ани...
Кажи й...
Кажи й, че има,
очите -
очите
на „мами".
© Киара All rights reserved.
